Заглавието на Ахил и костенурката е заимствано от известния парадокс на Зенон – философ от епохата преди Сократ, според който движението, времето и промените са само илюзии. Филмът се занимава с идеята, че изкуството е химера и проследява абсурдния живот на лишен от талант човек, който се превръща в звезда.
По дух младият Мачису е истински спринтьор, но обстоятелствата се съюзяват против него и го карат да пълзи като костенурка. Лошото в неговия живот е твърде много – баща му банкрутира, доведеният му чичо е грубиян, учителите му се отнасят към него с неприязън; а по-късно, когато пораства, е принуден да води безкрайна борба, за да открие и развие свой индивидуален стил, докато изкарва прехраната си. В заключителните епизоди самият Китано влиза в ролята на Мачису, като през целия филм използва свои картини, за да илюстрира творческите мъки на героя си – и, разбира се, да пародира тенденциите в модерното изкуство. Сложен и оригинален, Ахил и костенурката показва богато шествие от платна на Китано. Въпреки че са предназначени да представят провала на художник-аматьор, тези произведения всъщност са прекрасни.
Придавайки елегантен подтекст в гладката тъкан на филмовия разказ, платната пишат емоционалната история на Мачису, като запълват многобройните му мълчания. С необичайния избор на багри – избледняваща сепия около цветните платна от детството, крещящи акрилни тонове, рисуващи младостта – в относително опростената линия на разказа изкусно е втъкана медитация върху високото изкуство. Филмът предлага съвършена теорема, предопределена да застигне и надмине парадокса на Зенон и да възвърне реалността на изкуството.
