Жена наблюдава как отминава времето, застанала край куфарите на доскорошния си любовник (за когото се предполага, че ще дойде да ги вземе, но така и не пристига). Край нея се щура кучето й, което не е разбрало, че стопанинът му го е напуснал. Две живи същества са принудени да се справят с изоставянето.
За трите дни на очакване жената излиза от дома си само веднъж – да си купи брадва и туба с бензин. Тя преминава през всякакви настроения – от безпомощност до отчаяние и загуба на контрол. Гримира се, облича се като за парти, обмисля дали да не се хвърли от балкона. Но ето че доскорошният любовник й се обажда по телефона. Тя обаче е в безсъзнание, тъй като е взела комбинация от 13 хапчета и не е в състояние да отговори. Кучето ближе лицето й, докато я събуди. След студен душ, освежена от кафе, черно като състоянието на душата й, телефонът иззвънява отново и сега тя вече може да приеме разговора.
Човешкият глас е неин – ние никога не чуваме гласа на нейния любовник. В началото тя се държи нормално и спокойно, но очевидно е на ръба да експлодира заради лицемерието и низостта на мъжа.
Човешкият глас е морален урок за желанието, при все че героинята е на ръба на бездната. Рискът е съществена част от приключението да обичаш и да живееш. Болката буквално струи от монолога на жената. Както казах и в началото, филмът е за объркаността и страданието на две живи същества, тъгуващи по своя господар.
