Светослав Пеев излиза на професионалната театрална сцена през 1964 г. Това означава, че тази година отбелязва пет десетилетия творчески стаж. Годините очевидно не му тежат, така че да му се налага да намалява кой знае колко темпото – той продължава да играе на сцената на Сатирата, поставя пиеси, преподава актьорско майсторство в школата на МОНТФИЗ, директор е на Драматичен театър „Невена Коканова” в Дупница.
"Балкански синдром"
Светослав Пеев: Моят професор във ВИТИЗ Желчо Мандаджиев казваше: „Никога не спирай.”
Това ли беше най-важното, на което той Ви научи?
Светослав Пеев: Не. Той беше велика личност, изключително честен и справедлив човек. С мен се случи една страхотна история, точно преди да завърша, 1963 г. Проф. Мандаджиев ми беше поръчал да изпълня разказа на Чехов „Старият актьор” на откриването на учебната година. Два дни лежах болен у дома с някакъв грип май и междувременно у дома дойде да ме види Радой Ралин. Донесе ми стихотворението „Сказание за Атила”, каза ми да го науча и да го кажа на откриването, като ме успокои, че в петък то ще бъде публикувано във в-к „Стършел”. То завършваше с:
„На всеки клон – микрофон, под всеки балкон – микрофон, във всеки биберон – микрофон. И така под небосклона – 8 милиона микрофона.”
То и сега звучи страшно. Не споделих с учителя си какво ще кажа, но като приключих, в залата имаше буря от аплодисменти. След половин час съобщиха, че уволняват проф. Мандаджиев от ректорската му позиция. В началото той искаше да ме бие, затваряше ми вратата под носа, защото остана само преподавател във ВИТИЗ, но после и от това място го изгониха заради мен. Ужасно трудно ми беше да го преживея, защото му нанесох страшни вреди. Изпратиха го директор на театъра в Кърджали, изолираха го напълно. След това той дойде да си види класа едва когато направихме една постановка във ВИТИЗ. Представете си какво време беше! Аз, например, съм играл в четири спрени постановки… Но проф. Мандаджиев дойде, след пиесата на всеки отдели време за похвала или критика. За мен – нищо! Накрая каза: „Светославчо, много добре.” Невероятно справедлив човек. Не пазеше лошо в сърцето си.
Странно нещо е животът - за нещо, което не зависи от теб, да понесеш такива сурови последствия и животът ти да тръгне в съвсем друга плоскост. На Вас случвало ли ви се е нещо подобно в обратната посока?
Светослав Пеев: Да, разбира се. Едно нещо може да обърне живота на човек. За някого отстрани може да изглежда дребно, докато за друг да не е така. Майка ми, например, беше много отдадена на идеята комунистка, бедна, но честна. Три месеца след като баща ми почина, я виждам да излиза от „Свети Седмочисленици”. Тя стана вярващ човек! Смъртта на баща ми я промени.
Много пъти съм разказвал как видях смъртта два пъти над главата си, докато бях в болницата с кръвоизлив. Това ми промени коренно живота. Но, първият пример, който ви дадох с моя професор, е свързан с времето. Всичко е свързано с времето и с идеите на времето. Не е възможно да изскочим извън времето, изглежда, ние сме му подвластни.
Светослав Пеев и Росица Александрова, "Лека форма на тежка депресия"
Да се върнем на кандидатстването Ви във ВИТИЗ, което е било малко случайно.
Светослав Пеев: Въобще нямаше да кандидатствам! Аз рисувах. А и бях капитан на националния юношески отбор на България по баскетбол. Попаднах в спортна рота, но в нея имаше само футболисти и борци. Така се поотдалечих от спорта. Но продължих да си рисувам. Дори имам 4-5 постановки като сценограф, първите две от 1966-67 година. В ДНА-то където живеех, се запознах с художника на театъра в Русе. Започнах да помагам на художник-изпълнителите с най-тежката работа. Не се оплаквах. При нас слизаше един голям актьор, както ние казвахме, провинциален аркашка, който беше играл и в Народния театър. Казваше се бай Георги Георгиев. Идваше, говорихме си. Веднъж отсъстваше един актьор и аз дори минах през сцената с две-три думи в едно от представленията. Службата ми почти беше свършила, когато му казах, че смятам да кандидатствам в Художествената академия. „Не – отсече бай Георги. – Ти ще кандидатстваш във ВИТИЗ и ще влезеш чрез мен, моето момче.”
Какво е видял във Вас?
Светослав Пеев: Не знам! Но навсякъде казвам, че съм влязъл с връзки. След приемния изпит от 15 мъже бях на последно място. Преди мен беше Васил Михайлов. Първи беше певецът Емил Димитров, а втори – моят близък приятел Климент Денчев. Страхотен випуск. Докато ме изпитваше моят бъдещ професор Мандажиев, аз криех, че нося очила. Тогава, за да излезеш с очила на сцената, трябваше да играеш или професор или дядо – за характер. Аз бях първият актьор с очила на сцената. И имах 7 различни чифта с диоптър. След като ми коригираха оперативно зрението, виждам идеално без очила. Но нося, защото кой съм без очила!?
Нашите преподаватели бяха уникални личности. Боян Дановски, Стефан Сърчаджиев, Желчо Мандажиев, Гриша Островски. Те помнеха България от 30-те години, които всички знаем, че са били периодът на най-голям възход във всяко едно отношение. Как биха могли да се променят напълно след смяната на режима, нищо, че бяха минали вече повече от 15 години? Те си бяха хора от друга епоха, друго естество. Те не смееха да го показват, но ние го чувствахме.
При Боян Дановски, например, е живяла майката на Георги Димитров и той е учил самия Димитров на немски. Той беше невероятно прогресивен човек. Уволниха го, защото усетиха, че трябва да започнат да се освобождават от тези хора, които просто си оставаха други. Дадоха му да направи една постановка в телевизията – „Сватбата на дребния буржоа” от Б. Брехт. Взе ни да участваме в нея с Климент Денчев, Жоржета Чакърова, Лео Конфорти от Народния театър и др. Репетирахме месец и той ни внуши, че всичко е толкова смешно, че народът ще падне от смях. Играеше се и се предаваше на живо по телевизията. А според сюжета – булката бременна от някой приятел, баща й се напива и започва да говори мръсни вицове, ужас! 15-20 минути след началото идва зам. директорът на телевизията и се развика: „Спрете! Половин България се обади да пита каква е тази гадост, която играете!” И настана какофония, изпяхме финалната песен, която също беше зловеща. Така Боян Дановски си отмъсти на всички, т.нар, прогресивни елементи, които обясняваха що е морал и го налагаха на другите. Това беше през 1968 г.
Сред учениците на тези хора бяха личности като Нейчо Попов, Методи Андонов. Но след 1968 г. всички започнаха да стават все по-внимателни в работата си. Играл съм в две постановки на Гриша Островски, които бяха спрени.
Какво е усещането да играеш в представление, което бива спряно? Това не е ли голяма травма, която дори да не се усеща веднага, оставя следа във времето?
Светослав Пеев: Така е. Бяхме играли пиесата на Джери – Георги Марков „Да се провреш под дъгата” в толбухинския театър (театъра в Добрич – бел. ред.). Когато той я гледа, ни каза със смях: „Ще ме вкарате в затвора.” А ние – млади хора, бяхме доста дръзки. После той разказваше, че това е най-добрата постановка на тази негова пиеса.
След това тук, в Сатирата, Нейчо Попов реши да направим пиесата на Г. Марков „Аз бях той.” По това време бях съвсем млад актьор, имах роля с една дума в друга пиеса в театъра. Нейчо дойде и ми каза, че Джери е настоял да изиграя ролята на Водещия, т.е. този, който е авторът на пиесата. Шест месеца репетираме. Идват от Министерството на културата, режат реплики, но не може да се спасят нещата. Каквото и да махат, остава основното: поредният герой казва: „Аз не съм виновен. Аз бях той!” и сочи нагоре. Разбира се, в крайна сметка, от човек на човек се стигаше до там, че се разбираше, че става дума за Тодор Живков.
Нейчо Попов междувременно получи инфаркт, ние репетирахме без него. На 9-ия месец дойде нов министър и каза, че ще гледа пиесата сам, за да реши дали да я пусне. Ние разпространихме новината и на другия ден пред театъра беше манифестация. Счупиха стъклата отпред, за да влязат, защото не ги пускаха. В залата – по двама човека на стол, министърът се принуди да гледа от ложата. Почна представлението. Футболен мач! Реакциите в залата бяха страхотни. Пиесата беше много силна, но се появяваше и след чешките събития – началото на 1969 г. А министърът отсече: „Това беше, няма да излезе.”
Георги Марков казва в мемоарите си: „Това беше поводът да напусна България.” Той беше велика личност. Свободен човек. Бохем. Пурите, уискито, нощем покер с Павел Вежинов… Мислеше по друг начин, затова и си отиде от тук.
Светослав Пеев и Кирил Варийски в "Максималистът"
Имате над 30 години стаж в Сатиричния театър. Първата Ви роля е в „Хитрата вдовица” през 1964 г…
Светослав Пеев: Да, но тя беше в Толбухин, не в Сатирата. Кольо Петков беше режисьор на тази постановка. В нея участвахме всички, които бяхме разпределени в Толбухин. Заедно с няколко други провинциални театри дойдохме на представяне в столицата. Играхме пиесата във ВИТИЗ, получихме много добри отзиви от публиката. Дойдохме за едно представление, а изиграхме 5, и ни изгониха. Отидохме във Варна, там останахме 15 дни да играем и пак ни изгониха. Върнахме си се в Толбухин, където то достигна до 75 представления. Рекорд за провинциален театър. Беше жизнено и с чувство за хумор представление, с което и печелеше. Тогава Боян Дановски ни назначи в Сатиричния театър, но още две години не ни пуснаха от Толбухин.
В провинциалния театър обкръжението е много важно. Тогава имахме страхотната подкрепа на партийното ръководство на Толбухин. И по-точно – то не беше партийно. Първият секретар на БКП там – Вълкан Шопов, казваше: „За мен театърът е на първо място в района ми. По него ще съдят какъв съм и какво правя.” От ВИТИЗ отидохме там петима човека. Заварихме Коста Карагеоргиев. След това дойдоха всички големи режисьори – Поляков, Красимир Спасов, Кольо Петков, Слави Шкаров, страхотни хора, с които правихме много хубави неща. Това се отрази на всички ни положително. Имахме по 5-6 главни роли на сезон, а бяхме съвсем млади. Усещахме се пълноправни актьори.
Таня Масалитинова ми каза, че актьорите трябва да внимават много да не ги разпределят повече в поддържащи роли, защото веднъж свикнат ли да те виждат в такива роли, може в тях да си останеш.
Светослав Пеев: Не споделям този принцип. Имаше голяма разлика между Народния и Сатиричния театър. Тук и във втора роля можеше да се изявиш чудесно. Това зависи и от режисьора и от актьора. Страхотни примери има в това отношение. По едно време започнаха да говорят за Парцалев, че разчита само на говора си. Тогава Методи Андонов го разпредели в „Свинските опашки” с едно изречение. Парцалев трябваше да каже: „Заклах го.” в момента, в който оркестърът трябва да засвири, но така, че уж да не го чуят останалите. Гегът беше в това, че се случва точно обратното. Публиката умираше от смях. Представете си какъв режисьор беше Методи Андонов – за да докаже, че Парцалев не е само актьор със смешен акцент, на думите. Той имаше едно изречение, но през останалото време играеше страхотно и без реплики. Режисьорите трябва да бъдат и педагози. Страшно е като нарочат някого за положителни или отрицателни роли. Аз съм имал късмет с различни роли. И в киното, макар там да бяха повече положителни герои като че ли. Но не се оплаквам, защото там бях все с големи режисьори.
Светослав Пеев, Васил Драганов, Ивайло Калоянчев в "Онова нещо"
Гледах първия филм на Методи Андонов наскоро – „Няма нищо по-хубаво от лошото време”. Направи ми впечатление, че във всички роли няма случайни лица, дори епизодичните сякаш много внимателно е подбирано кой да ги играе.
Светослав Пеев: Тогава Методи идва при мен и ме пита дали карам кола. Аз скрих, че не карам и той ме разпредели в една от ролите. Ужас! Понаучих нещо криво-ляво. Имах голям инцидент с фолксвагена, който карах. На един светофар останалата част от колите пред мен се изтегли и аз останах да чакам зеленото. Знаех накъде трябва да карам, но останах съвсем сам. Снимките бяха в Източен Берлин. По едно време като ме подгониха полицейски коли, обградиха ме, спряха ме, накараха ме да изляза с ръцете на тила и казват; „Ти шпионин ли си?” Как да обясня, че става дума за кино! Добре че останалите се върнаха, като забелязали, че не идвам. Какъв бил проблемът – от реквизита сложили само отпред западногермански номер, а отзад останал източногерманският.
Там имахме чудесни преживявания, защото групата беше страшна – Тодор Колев, Константин Коцев, Гец! Живеехме много добре. Радвахме си се един на друг. Хората не бяха злобни. Между нас имаше голяма връзка.
Може би защото сте имали възможност да се изявявате пълноценно в професията си.
Светослав Пеев: И това също. Но и онези хора, нашите учители, ни бяха научили така. А сега, дори между тези, които още учат, вече си личат личните отношения. Между онези не личаха. Те всички се уважаваха, коректни бяха, имаха и чувство за хумор. Нещата се промениха. Може би и възпитанието си оказва влияние. Но аз винаги казвам, че ние сме увредени хора. Каквото и да правим, каквито и да сме – увредени сме, а не съзнаваме. Не може да не си увреден, след като заради една дъвка или една кока-кола си правил глупости. Днес младите се чудят как сме се редили за банани т .н. Затова си мисля, че 40-годишните днес трябва да вземат в своите ръце властта, държавата. Синът ми беше в спортно училище. През 1987 г. се връща у дома един ден и ми казва: „Отказах да вляза в Комсомола.” Аз му се накарах хубаво, а той ми отговаря: „Ама ние 15 човека отказахме.” Тогава е тръгнала промяната. Тези хора вече мислят другояче. И днес синът ми мисли по-мащабно, по-свободно.
Хиндо Касимов и Светослав Пеев в "Рейс"
Бил сте и директор на Сатиричния театър. Разкажете за работата си преди да ви уволнят със Станислав Стратиев. Когато видяхте нещата от другата страна, като директор, какво се опитахте да промените в работата на театъра?
Светослав Пеев: Уволниха ни на 4 декември 1988 г. Станко беше главен художествен ръководител, а аз изпълнителен директор. Той – първи, аз – втори. През 1982 г. ми каза, че може да се оправи с всичко друго, но не и с хората и ме помоли да се заема с тази работа. Бяхме близки, играехме заедно и баскетбол. Допълвахме се в театъра. Той имаше чудесно чувство за хумор. Един ден идва и казва, че имаме нова актриса. Аз казвам – нямаме. Той настоява, че имаме. Оказа се, че са спуснали една актриса от министерството. Станко беше справедлив човек. Освен това разбираше, че драматургията е съвсем различна професия от писателската. Когато е писал „Римска баня”, първата си пиеса, три месеца с Нейчо Попов са били сами на Витоша и тогава Нейчо му е обяснил законите на драматургията.
Една от причините да си отидем беше последната негова пиеса – „Балкански синдром”, която не се хареса на властта. Ние решавахме какво да поставим, а от министерството даваха зелена светлина или спираха представлението. Искахме Мрожек да поставим – не го одобриха. Играехме и „Римска баня” и „Сако то велур”, но „Балкански синдром” ги ядосало много. Също така искахме да играем Христо Бойчев, една пиеса на Стефан Цанев за богомилите – не дадоха.
В началото на декември, изтичаше годината вече, а може би нарочно отгоре ни бяха спуснали много висок план за изпълнение. Предложих на Станко да направим три представления от 10 часа вечерта – Йълдъз Ибрахимова пее, Огнян Митев от Пловдив свири на китара, аз чета стихове на Радой, Марко Ганчев, Христо Фотев – в Сатирата на двойни цени. Беше пълно до горе. Беше като дисидентска сбирка. Преди втория спектакъл Станко ме вика и казва: „От Градския комитет искат сценария.” „Какъв сценарий – викам аз. – Кой когато иска – свири, който когато иска – пее, кой когато иска – чете стихове.” На третата вечер ни спряха тока. Йълдъз каза, че може и без микрофон, Огнян извади куха китара, а аз на светлина от петромакс чета. И ни уволниха.
Станко беше доста по-умен от мен човек, разсъдлив и умозрителен. Ставаше все по-тъжен и мрачен в следващите 10 години. Аз за три дни го преживях и влязох в болница със страхотен кръвоизлив. Казаха, че е от стрес. 19 дни бях в реанимация. Когато излязох, ни казаха, че ни махат, защото искат да издигат млади кадри. Усещали са, че работите отиват на лошо за тях. Но нито аз, нито Станко сме се правили на дисиденти. Мислехме, че правим нещо добро за изкуството, за България, за държавата, за партията, за правителството. Бяхме верни, а изведнъж ни направиха врагове. Беше ни страшно, но със Станко дори се шегувахме след това с реплики: „Ей, врагът, я ела тук.” После стана така, че конферирах с Ели Скорчева големия митинг през 1990 г., на който хората бяха изпълнили „Цариградско шосе” до Плиска.
Това не е ли малко шизофренна ситуация, в която си мислиш, че с работата си правиш нещо на ползу роду, а то се оказва точно обратното?
Светослав Пеев: Така е, но времената се променяха. Ние имахме връзки навън. Станко, например, беше полски възпитаник. Полша първа тръгна към промяна с папа Йоан Павел Втори, със „Солидарност”. Ние не сме осъзнавали, че нещо вътре в нас работи в друга посока. Вече не бяха онези години – седемдесетте, в които не те пускаха извън България. Ние пътувахме много през 80-те. Аз не мога да стоя на едно място и най-много обичам да пътувам. Между 1986-87 г. Сатиричният театър излиза извън граница 7 пъти. Бяхме поканени във Финландия, Швеция, Унгария, Полша, Тунис, Алжир. Това се отразява на човек. Показва му други места, идеи. Но изглежда трите концерта с Йълдъз са били някакъв връх в очите на властта. И то без нищо подривно. Нито съм прочел ред срещу някого, нито съм агитирал… Но ние се движехме сред личности като Радой, Марко Ганчев, Станислав – те просто живееха 20 години преди останалите. Без да осъзнаваме, сме попивали от тях.
Весела Благоева и Светослав Пеев в "Римска баня"
След уволнението си заминавате в чужбина. Преди това не сте ли имал идеи за емиграция?
Светослав Пеев: Не, никакви. Още в края на януари 1989 г. направихме със Станко първия частен театър, който кръстихме „Надежда”. Плакатистът Чехларов беше направил лого с черен облак, зад който леко се показва слънцето. Направихме театъра благодарение на Николай Добрев, който беше уникален човек. Но още първото представление искаха да спрат. Отидох при Николай Добрев, за да му се оплача, че спират представлението. Той така се разлюти, тегли страшна псувня. Опитахме второ представление да направим – спряха и него. Тогава се обадих в Италия на италианския режисьор – сицилианеца Валтер Манфре, с когото бяхме близки, защото той идваше тук с „Театър в куфар”. Той каза, че има работа за мен, но добре, че тогава Борис Христов прие да ме приюти в дома си, в едно таванче, защото нямаше къде да живея. Стоях година и половина в Италия. На 11 ноември 1989 г. вървим с Борис Христов – аз от едната му страна, от другата – Ернестина Шинова и Момчил Карамитев. Той пита: „Сега ще си отиде ли простотията от нашата държава, г-н Пеев?” „Разбира се, г-н Христов – отговарям му аз.” Но не си давахме сметка, че една простотия ще се замени с друга.
Какво Ви дава режисурата?
Светослав Пеев: Аз не съм режисьор, актьор съм си. Слава Богу, в моята първа по-сериозна работа тук, в Сливен попаднах на едно момче докато правех пиесата на Душан Ковачевич „Д-р Шустер”, която прекръстих на „10 хиляди долара в левия вътрешен джоб”. Казваше се Йонко Цонев и беше стажант. От 5 негови предложения, 3 бяха велики глупости, но 2 се оказваха гениални. Всичките си постановки съм направил с него. Той е завършил режисура и много знае за нея, а аз знам за актьорското майсторство и с това се допълваме. Условията го принудиха да се занимава с друго, но като почна пиеса, взима си отпуск и започваме заедно.
Възродихте някои от пиесите на Стратиев, а и направихте спектакъла по негови текстове „Лека форма на тежка депресия”.
Светослав Пеев: Убеждавах колегите тук, че в Сатирата винаги е имало такова представление – естраден спектакъл, колаж от неща. Макар че имаше съпротива в театъра спрямо подобна форма на представление, ние успяхме да го направим. Публиката продължава да реагира страхотно. И онзи ден беше страхотно. Или избухва в смях или мълчи, когато например кажем: „България е страна за завръщане, не за живеене.”
Осма година публиката се радва и на „Римска баня”. В нея се наложи да преработваме разни неща. Един млад човек, например, ме запита: „Ама какво е това „еснаф”? Казах си, че трябва да сменим думата, за да я разбират младите. Сменихме я на „егоист”. Какво да направим – времето върви, нещата се променят. Просто трябва да махнем отживелиците, защото гледам други представления по пиеси на Станислав, в които всичко е така, както той го е написал, но на мен не ми звучат в сегашния ден. Аз гледам нагоре и си казвам: „Станко, ще ми простиш!” Освен това докато правихме „Римска баня”, Христо Бойчев ни пита един ден: „Какво ще го направите Кварталния?” Говори за ОФ отговорника, за тези хора, които бяха най-страшни, защото следяха и донасяха за всички. И два дни по-късно с Мито Манчев го измислихме да е най-големият от всички злодеи вътре. Сега, след смъртта на моя близък приятел Мито, аз го играя.
Светослав Пеев и Георги Калоянчев в "Сако от велур"
Поставихте миналата година и първата пиеса на най-играния в чужбина съвременен български драматург – Христо Бойчев – „Онова нещо”.
Светослав Пеев: В 63 държави по света, представяте ли си какво е това!? Отдавна исках да го поставя. Едни англичани идваха тук, за да играят „Римска баня”. Разговаряхме с режисьора им, който разказа как техният голям драматург Том Стопард ги е подпомогнал и финансово и морално, за да поставят „Римска баня” и да достигнат с нея и до България. Казал им, че в региона на Източна Европа има 5 души, които са оказали страхотно влияние върху литература, драматургия, даже и в отношенията между хората. В Полша това е Мрожек, в Чехия – Хавел, в Сърбия – Душан Ковачевич, а в България са двама: единият го няма вече – Станислав Стратиев, а другият е жив – Христо Бойчев. Сега, като ви го казвам това, настръхвам, защото ние не знаем какво мислят световни хора за нас. Казах си, че на всяка цена трябва да направим Христо Бойчев, говорих с тогавашния директор на Сатирата – Калин Сърменов и той се съгласи.
Много трудно го направихме. Заради многото премиери през изминалия сезон имахме три закрити представления с идеята официалната премиера да остане за този сезон. Трите минаха, ръководството се смени и така и не направихте премиера. Още някак си не можем да тръгнем като хората напред. Мъчим се, реклама ли няма достатъчно, хората не знаят за него, а ние го направихме за едно забавление. Преди всичко пиесата е забавление, защото това е абсурдна история. Ние много държим на „Онова нещо”, на Бойчев. В нея открихме различни неща, които просто правят нещата страхотни. Особено в моя герой аз открих страхотни неща.
Като директор на театъра в Дупница искате да направите фестивал на театрите от Югозападна България.
Светослав Пеев: Днес се връщам от разговор с директорите на театрите в Кюстендил, Благоевград и Перник. От 11 до 15 май тази година ще протече фестивалът. Освен тези три града, ще поканим постановка от Сатиричния театър, както и нашият театър, дупнишкият, ще участва с премиерата си по случай 120 годишнина на театъра в града. Става дума за нова пиеса от Михаил Вешим – „Криворазбраната глобализация”, която говори за нашето място в Европейския съюз. В главната роля ще е Мария Сапунджиева. От Благоевград ще дойдат вероятно с „Хамлет”, Сатирата, може би, с пиесата на братя Ранкови „Всички в леглото”, а Кюстендил и Перник с премиерни спектакли.
Какво тече театралният живот извън София? Тук сме разглезени от много театри, различни предложения всяка вечер.
Светослав Пеев: Положението е много тежко. Театралният живот в момента, в най-точния смисъл на думата, е безумна самодейност. За да имат живот, представленията трябва да пътуват. В Монтана ми разказваха как на една постановка дете от публиката се провикнало: „Я, нашата маса!” Много е важно да имаш една или две звезди, които да привличат зрителите. В момента има между 5 и 8 мъже, които вкарват публика в залата и една-единствена жена – Мария Сапунджиева. Ние, например, обиколихме България с „Бай Ганьо”. Самото произведение вкара хората в залата и донякъде Ивайло Калоянчев, който се освободи от сянката на баща си, лека му пръст, и е много добър в тази роля! И при нас вече има значение дали в представлението има звезди, както е отвъд океана. Хората нямат пари, не ходят на театър два пъти месечно, както беше преди, а един път на два месеца. И трябва някой да им похвали спектакъла. Много бързо се разбира дали едно представление е добро или не само от реакциите на зрителите и какво споделят извън залата.
Светослав Пеев и Мариана Аламанчева
На какво залагате в спектаклите в Дупница за привличане на публика? Театърът, вероятно, е финансиран поне частично от държавата?
Светослав Пеев: От година и нещо не получаваме никакви пари. Когато ни канят – пътуваме, разплащаме се с екипа от приходите и това е. Работим на принципа на представления със звезда, да речем „Вечеря за тъпаци” с Христо Гърбов, както и се стремя да включвам от седемте актьори, които са на щат в театъра. Те са добри актьори и важното е да се получи прилично представление. Единственото изключение за спектакъл, който винаги има публика, без в него да има звезда от онези 8, е „Бай Ганьо”. Страшно сме зависими от икономическия принцип.
Твърдите, че харесвате емоционалния театър. Къде е границата между популярното изкуство и халтурата?
Светослав Пеев: Както казваше Нейчо Попов: „Има добра, има и лоша халтура.” А халтура в превод значи кражба от чужд гроб. Когато идваше тук покойният вече Андрей Миронов, с който бяхме добри приятели или Шура Ширвиндт, който сега е художествен директор на Театъра на сатирата в Москва, където бях и половина година на стаж в края на 60-те години, казваха: „Ето кровавая хальтура.” Всичко зависи от актьора. Добрият актьор прави и прилична халтура. Парцалев беше невероятно забавен. Стояна беше страхотна. Калоянчев също. И ние сме правили също. Понякога сме се срамували, но не сме правили неща насила, за да изнудваме хората.
Халтурата в момента е чалга театърът в най-чист вид, когато с абсолютно непозволени средства привличаш публика. На „Раковска” има доста такива. Поне от тази гледна точка аз съм застрахован заради моя приятел Йонко Цонев, защото нито той, нито аз ще си позволим да направим чалга. Можем да направим касово представление, но това, че е касово, не означава, че е непременно чалга. Дълги години у нас се толерират спектакли, които нямат кой знае каква посещаемост, дори при награди. А вижте, например, Сашо Морфов – при него има мисъл, идеи, нов поглед и зрители, които искат да го гледат! Това е съчетанието на успеха. Много съм радостен, че „Римска баня” се гледа вече 8 година и нищо не пречи на хората да се забавляват. А Станислав ни пази отгоре. Щяхме да играем представлението в Пловдив на Античния театър. В 19 ч. се изля такъв порой – с ледени късчета! В 20 ч. спря, а представлението беше в 20.30 ч. Този горе раздуха облаците и 3000 души влязоха вътре.
Сега ще ви обясня за какъв театър съм аз – „Хамлет” на режисьора Юрий Любимов в Русия с Висоцки. Висоцки е дисидент, човекът против. Въпреки че може да избира между 5 Хамлетовци, все руси, високи по метър и 90, Любимов взема Висоцки, който физически няма нищо общо. Но Хамлет е против монархията, властта, краля, това, което върши майка му. Този избор е невероятна идея, още повече, че Висоцки е и невероятно популярен човек.
Визитка Светослав Пеев, когото всички свойски наричат Славчо Пеев, е роден на 4.04.1939 г. в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1964 г. След това е разпределен да играе в театъра в Толбухин (днешен Добрич), като от 1967 г. насам започва да се изявява на сцената на Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов”. Между 1986 и 1989 г. е и изпълнителен директор на театъра. След като заедно със Станислав Стратиев, който е артистичен директор на Сатирата, са уволнени, Светослав Пеев заминава за Италия. Година и половина по-късно се връща в България. По-късно заминава да живее и работи в Кипър, където остава 6 години. Започва да поставя пиеси там, преподава актьорско майсторство. След завръщането си у нас през 2005 г. продължава да играе на театрална сцена и започва да се изявява и като режисьор на постановки, които прави заедно с Йонко Цонев. От 2009 г. е директор на театъра в Дупница.
В цифри Ролите му в театъра са над 70. Емблематична е тази на Иван Андонов в „Римска баня” (1974, реж. Нейчо Попов) и „Сако от велур” (1976, реж. Младен Киселов) от Станислав Стратиев. Светослав Пеев участва в няколко други постановки по пиеси на Стратиев: „Рейс” (1980, реж. Младен Киселов), „Максималистът” (1984, реж. Крикор Азарян и Маргарита Младенова), „Балкански синдром” (1987, реж. Иван Добчев). През 2006 г. заедно с Йонко Цонев поставя „Римска баня” на сцената на Сатиричния театър. Сега играе в нея на мястото на Димитър Манчев. Поставя и „Лека форма на тежка депресия” по Стратиев на сцената на Сатирата, а от миналия сезон поставя и играе в „Онова нещо” на Христо Бойчев. Светослав Пеев има и над 100 телевизионни роли. Снимал се е в повече от 20 филма, сред които „Отклонение” (1967, реж. Гриша Островски и Тодор Стоянов), “Мъже в командировка” (1969, реж. Гриша Островски и Тодор Стоянов), „Няма нищо по-хубаво от лошото време” (1971, реж. Методи Андонов), „Баща ми бояджията” (1974, реж. Стефан Димитров), “С деца на море” (1972, реж. Димитър Петров), “Изпити по никое време”, (1974, реж. Иванка Гръбчева), “Матриархат” (1977, реж. Людмил Кирков), “Войната на таралежите” (1979, реж. Иванка Гръбчева), “Приятели за вечеря” (1981, реж. Яким Якимов), „Мисия Лондон” (2010, реж. Димитър Митовски).
“Войната на таралежите” (1979)
Любима роля Въпреки че героят му от Стратиевите пиеси – Иван Андонов, става нарицателно име, Светослав Пеев споделя, че много е обичал една от по-скоро изиграните си роли – тази на Дон Жуан в пиесата от Анатолий Крим, поставена в „Сълза и смях”. „Мисля, че стана и добро представление – казва той. - По-късно си даваш сметка с какво дадена роля те е привличала, защо си й се радвал толкова. Но аз май имам късмет, че съм попадал и в добра драматургия и с добри режисьори. Иначе човек трябва да прескочи себе си. Да отиде в мислите си, да потърси там други неща, които не са му присъщи. Но с тези режисьори, с които нещата са ни се получавали, мисля, че сме били на едно мнение и някак си сме довършвали заедно крайния резултат. Е, играл съм и в такива представления, в които просто не ти се играе, но са били малко. Възпитан съм да забавлявам хората не с глупости, а с качествени неща и то в днешния ден. Това са ме учили моите учители и това се стремя да правя. Не можеш да възпиташ хората с едно представление, но можеш да им покажеш разни неща.”
Само Локо! Въпреки че е играл професионално баскетбол седем години, Светослав Пеев е голям футболен запалянко. „Локомотив” (София) е предпочитаният от него отбор, въпреки че баща му е сред основателите на „Левски”. Самият актьор обаче е бил съученик на един от незабравимите български футболисти, легендата на „Локо” – Никола Котков. Светослав Пеев споделя, че от всичко би могъл да се отрече, но от любимия си отбор – никога.
Семейна хроника Бил е женен три пъти – първият път почти на шега сключва брак с рускиня, който е набързо анулиран. От другите си два брака има син Петър и дъщеря Йоана. Сега е горд дядо на четири внучета от сина си.
интервюто със Светослав Пеев подготви Лора Трайкова
Снимките за материала са любезно предоставени от Сатиричен театър "Алеко Константинов".
